сряда, 25 април 2012 г.

любими книги 2


     Познавах и харесвах поезията на Блага Димитрова още като ученичка.

                                                                            МЕТАМОРФОЗИ
По независещи от мен причини. 
Отдавна не пътувам по света.
Превръщам се в растение -
ръкоположена съм в по-висш ранг.
Вися на нокти върху канари,
из цепки вкопчвам корени,
през сламчица бозая земен сок.
Скосени пластове над пропастта
крепя срещу ерозия
с конвулсни мускули в солена пот.
И голото, пресъхнало небе
бода с високи шипове -
да му прелея от мъзгата кръв.
Неутолимо пия светлина
през всяка пора, зяпнала
като черпак към слънчевия вир.
И вдишвам сълзотворен, давещ смог,
просмуквам го през себе си -
да го издишвам в струйка кислород.
Отровите се утаяват в мен.
И ще гнездят снежинките
в един ръждив, четинест пущинак.
Ще свири вятър в звънкото стебло,
ще ми разнася мъката,
додето за запалки ме сберат.
Ще лумна в огън, ще излитна в дим
и по света развеяна,
свободно ще пътувам с хвойнов дъх.
 1986

ххх
Да бъдеш жена – това е болка.
Когато ставаш девойка, боли.
Когато ставаш любима, боли.
Когато ставаш майка, боли.
Но най-непоносима на земята
е болката да си жена,
непознала всички тия болки
до една

НАДЕЖДА
Натрупахме опит
като пелин в пълни бъчви -
шупти ферментирал.
Не вярваме в очевидното.
Не очакваме чудото.
Не отговаряме за думите си.
Не принадлежим на себе си.
Не се захласваме по бъдещето.
Едничката ни надежда:
да продупчим бъчвите,
да изтече пелинът,
да попие в земята опитът,
да станем отново деца.
1986


Никак не се боя, че ще ме стъпчат.
Стъпканата трева се превръща в пътека.
ТРЕВА, 1974 г
и много, много други.....
   
       Като студенти ходехме по планините и силно впечатление ни направи книгата  "Лавина" (1971 г.) по която беше направен и едноименният филм. Много ми хареса тогава накъсания и задъхан език, който засилва усещането за атентичност.

"     Ако има съвършенство, няма да има развитие. ...Съвършенството би било връх, край, финален акорд.
      Човекът е стремеж към завършеност. Ако би се завършил, стремежът би изчезнал и човек би престанал да бъде човек, па макар и станал свръхчовек.
      Не можеш наготово да получиш опит. Дори да ти го пъхнат в шепата, ще го обръщаш отсам-оттам, без да разбереш за какво служи, и ще го разсипеш през пръстите си
     Превърни препятствието в опора и трамплин!
     Силен е не онзи, който може да се изкатери до голяма височина, а онзи, който не допуща да се смъкне по-ниско от веднъж постигнатото.
     Изобщо въпросите дават повече простор. Отговорите ограничават
     Очи в очи с истината за себе си. Това е по-голям ужас от лавината.
     Безбройни стъпки е животът, а пък смъртта — една единствена, която те отвежда най-далеч. Уж тя е странна и нелепа, уж тя е вън от твойта воля, а сам слепец, ти водиш сляпата си смърт. Отрано своя край насочваш. И поотделно всяка твоя стъпка решава целия ти дълъг ход. Не знаеш нищо за смъртта си — къде, кога, каква ще бъде. Но сам си я подготвяш цял живот. И цялото ти поведение е всъщност избор на смъртта ти.
      Не може с твойта смърт друг да умре. Животът ти да е зависим, повтарящ другите, шаблонен, но краят е неповторимо твой. Характерът се очертава едва с последния ти дъх.
Животът чрез смъртта е изразен."             
         Сигурно много хора не помнят как се купуваха хубави книги преди 1989 година. Как ли - просто с връзки. Откакто създадохме отделно семейство винаги сме купували книги. Отначало в град Бяла, Русенско заедно с приятелката ми Людмила ( която беше приятелка с книжарките и те и се обаждаха, когато зареждаха книжарницата ) и често  с малките си деца стояхме на опашка ( нещо невиждано сега - опашка за книги) и когато влезехме трябваше да се ориентираме бързо, защото търсените книги ги доставяха само в няколко екземпляра. Така успях да се сдобия с някои книги между които и "Лице" (1981г.) на Блага Димитрова, която бе  забранена и изтеглена от пазара.
    Романът "Лице"  за онова време беше нещо ново и различно. Героите са трима - преподавателка по диамат ( диалектически материализъм) , бивш военен и изключен като неблагонадежден студент и един стаен фикус, който съпреживява болките и радостите на стопанката си в малката гарсониера. И макар че действието се отнася за края на петдесетте години, в книгата става въпрос за подмяната на идеалите на искрено вярващите в свободата и братството комунисти. В живота съм се срещала с такива хора, те бяха запазили чистотата си и приемаха фалша и лицемерието като дълбока лична драма. Добре познавах и обявените за неблагонадежни, хората нарочени за врагове.
  Ето малък откъс, който илюстрира защо книгата бе забранена.
  "С  хилядагодишно царство навярно Ръсел е искал да обозначи един свят, който задушава критиката, който сам се провъзгласява за единствено правилен, непоклатим, неподлежащ на промени...Но какво ви става? Сякаш бръквам в окото ви с тези думи!"
  "Не в моето око, а в окото на мъртвите, загинали за тоя свят, бръквате вие с лекомислие и слепота. Съдите за него по външни, епидермални явления. А същността на новото общество трябва да бъде критика, саморегулация, саморазвитие, самоусъвършенствуване..."
   "Трябва, трябва...Вие сте платонистка.Не се съобразявате с действителността, а живеете в абстрактния свят на идеите!"
   "Кой е платонист? Вие, че превръщате действителността около нас в тъмен свят на сенките. Очернител! Чернохулник!"
   "Вие сте специалисти  да лепите по челото на опонента си етикети, които той не може да изтрие дори да одере кожата си!"
   "Има ли по убийствен етикет от този, който вие, студентите, сте ми лепнали: догматичка?"
    Това е книга - полемика, сблъсък на два мирогледа и две коренно противоположни житейски съдби, книга, която и в днешното променено време  провокира размисли за верността и отговорността пред себе си и обществото.

колие " Розов аромат" дължина 60 см.


сряда, 18 април 2012 г.

легенда за билките

                                               фото Александър Иванов
   Една стара българска легенда, взета от книгата  "По няколко думи" ( за занаятите, билкарството и поверията на българския народ)
 с автор Цани Гинчев.
    Направил Господ човека от кал и преди да му вдъхне душа го оставил да засъхне. През нощта дошъл дяволът и като видял чудното Божие творение, побеснял от завист, взел една пръчка и нея здраво го надупчил. Сутринта Господ разбрал каква е работата, но вместо да прави друго тяло той накъсал различни треви, с тях запълнил дупките и после ги замазал с кал. След като вдъхнал душа на човека, изправил го на крака и му казал:
   - Щом те заболи някъде тялото, набери от тези треви и се лекувай. От тях ще пиеш, с тях ще се миеш, с тях ще се пушиш и с тях ще си превързваш раните.  Първият човек Адам познавал билките и изпълнявал Божиите заръки, но оттогава  изтекло много време и в днешните забързани дни рядко се сещаме за аптеката в градината ни.

   Има и една подобна китайска легенда:
  Имало едно време стар билкар, който имал ученици. Веднъж той ги завел в планината и им  поръчал да му донесат трева, която няма лечебен ефект.  В края на деня се прибрали всички ученици с по няколко растения с изключение на един. На третия ден много изморен се върнал и последния ученик, но ръцете му били празни. "Извинявай учителю - казал той - но не успях да намеря нито една тревичка, която да не лекува някоя болест." Зарадвал се стария учител и отговорил: " Не тъжи, само ти от всички успя да издържиш изпита"

вторник, 17 април 2012 г.

Хайга 1


     Хайга в буквален превод означава хайку рисунка ( "хай"- стих хайку и "га" - картина).
Хайку според Уикипедия  - Ха̀йку (на японски: 俳句) или хо̀кку (発句) е литературен жанр на традиционната японска лирическа поезия, навлязъл през 60-те години на ХІХ век и в повечето западни национални поезии.
Отличава се с изключително кратко изложение - в своя класически вид хайкуто се създава по схема 5-7-5 она (японският он е донякъде сравним със сричката в индоевропейските езици).
Хайку е най-късата поетична форма в световната литература. Въпреки че се състои само от три реда, съдържащи съответно 5 - 7 - 5 срички, то може да изрази и дълбоко чувство, и проблясък на интуицията. В хайку няма символи. То отразява живота в неговото свободно движение. Притежава чистотата, завършеността и дори празнотата на една музикална нота. Занимавайки се с простичките, привидно незначителни неща от ежедневието - падащо листо, сняг, муха - хайку ни насочва към дълбочинно възприемане живота на нещата. В стиховете обикновено има някакъв насочващ към сезона образ или дума. Според Ролан Барт краткостта на хайку не е формална; хайку е кратко събитие, изразено в точна и непосредствена форма. Хайку не е изразът, а съществуването на нещо.

    за подробности виж: http://liternet.bg/publish20/sv_hristova/hajga.htm




  Тук съм сложила нещо, което ми носи настроение.
  Снимката е на съпруга ми Александър Иванов ( http://alexanderivanov.com/ ), а текста мой.












с любов за всички


четвъртък, 12 април 2012 г.

любими книги 1

  Някога в младостта бях прочела една мисъл, че на човек през живота са нужни 10 книги, но за да ги открие трябва да прочете 10000. Оттогава попълвам и пренареждам моя си списък  и ще се опитам да представя някои от  любимите си книги.
   В детството ми в Русе пред къщата имаше поляна с борове и ниска жълта постройка в единия край -библиотеката (сега там има спортна зала). След като се научих да чета станах редовен посетител. Четях много, уроците поизоставаха и се криех с фенерче под завивките. В 7 и 8 клас с приятелката ми Димитрина с часове се изпращахме след училище и си разказвахме книги. Въпреки това не обичах литературата като предмет, не ми харесваше да наизустявам писанията на мастити критици, да ми казват какво трябва да чувствам и мисля. В гимназията щях да се явя на матура, ако на учителката ни не и беше хрумнала идеята да напишем на изпроводяк свободни съчинения върху любим поет  и писател. Аз се опитвах и сама да писателствам , но плахите опити давах да чете само баба ми Ели. Съчиненията върху поезията на Елисавета Багряна и върху Малкият принц ми донесоха две шестици и откачих матурата. Така хронологично първата книга, която силно ми повлия бе Малкият принц. Подариха ми я, когато бях на 10 години, тогава не я харесах особено, но по късно я препрочетох и простичката и житейска мъдрост ме грабна.
Малкият принц -звездното дете, дошло да ни научи на любов, грижа и мъдрост.
„ Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите“
  „Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милиони и милиони звезди, това ти стига, за да си щастлив, когато гледаш звездите. Мислиш си: „ Моето цвете е там някъде”
„ Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна“
„ Какво значи „да опитомиш“?... ... ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света... В живота ми ще грейне слънце, погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата.“

Антоан дьо Сент-Екзюпери(Antoine Marie Jean-Baptiste Roger de Saint-Exupéry), (1900-1944) е роден в град Лион, Франция в благородническо семейство и в живота е не само аристократ по рождение , но и по дух. От малък привлечен от авиацията, през 1921 година получава пилотски диплом. Лети малко във военната, после в гражданската авиация между Франция и Африка, после в Южна Америка. Няколко пъти катастрофирал, той помага на свои колеги за което през 1930 г. става Кавалер на Почетния легион. През 1935 г. неговит самолет с навигатор Андре Прево се разбива в пустиннята Сахара и те са спасени след четири дни от бедуини. Въз основа на тези преживявания се ражда и Малкият принц, който Екзюпери пише през 1942 година в един хотел в Ню Йорк, когато се чувства много самотен. "Светът на спомените от детинство, на нашия език и на нашите игри винаги ще ми се струва безнадеждно по истински от всеки друг." - писал Антоан на майка си.

понеделник, 2 април 2012 г.

колие 1 и 2 "Багри от есента" в етно стил, комбинация от плетени цветя, плетени, дървени и стъклени мъниста



малко обици





малко ръчно изработени картички,размер 10 х 15 см.




народната шевица

   Аз съм градско чедо, родена съм и израснала в град Русе и нямях роднини на село. През детството съм ходила на село на гости два пъти и двата с много неприятни спомени. Първия път /на около 8 години/ ме гони едно гладно прасе, а втория - магарето на каруцата реши да си вземе прашна баня и много се изплашихме. След това през студентските години  ходехме на бригади по селата и спяхме в селски къщи, където рано, рано сутрин ни будеха кукуригане, блеене и квичене и това бе нещо много непривично за мен. Нямах ни най малкия интерес към народна музика
 или обичаи. С времето открих красотата на народните занаяти, една много щастлива среща с народната певица от Добруджа Галина Дормушлийска  ми разкри красотата на народната ни песен, а от видените тук и там шевици напоследък съм като омагьосана. В наследство от едната си баба имам женска риза от истинска коприна, ситно избродирана с копринени конци, нещо което пазя и ще предам нататък. Много неща в живота си съм научила от книгите и за шевиците също започнах да издирвам и събирам литература, те са безкрайно море, толкова символи, много от които неразгадани, има в тях . Не харесвам особено каретата, а и смятам, че им е минала модата. Народната носия е богата, разнообразна и красива, но вече се носи само по празници.
 Считам, че мотив от шевица, поставен в рамка на стената  носи много слънце и радост на душата. Тази шевица беше първата която уших и винаги щом я погледна се усмихвам. Дано и на Вас донесе приятни емоции.

картичка с народна шевица, размер 10 х 15 см.


мотив народна шевица с паспарту, размер 17 х23


неделя, 1 април 2012 г.

картичка с мотив народна бродерия, размер 10 х 15


       Здравейте!
       Казвам се Елисавета Иванова и живея в град Казанлък. По образование съм инженер-химик, но по стечение на различни обстоятелства в момента имам много свободно време. Замислих се как да го запълня. Според една теория, човек е най искрен в желанията си като дете и си спомних, че като дете основното ми занимание беше да рисувам. Докато другите деца в предучилищна играеха с кукли и колички аз още с влизането вземах боите и всяко свободно време рисувах. Веднъж другарката взе от най-горния рафт красивата кукла за която всички мечтаеха, но не можехме да я стигнем и ми я подаде. Още помня пълните със завист погледи а и не знаех какво да правя с куклата, беше ме страх да не я повредя и я върнах. Но се отклоних, думата ми бе че винаги съм искала да правя нещо с ръцете си, от баба си научих да плета и малко да шия, през годините които следваха това  ми е доставяло удоволствие.
    Първо започнах да правя ръчна хартия и ръчно изработени картички. Доставя ми радост да измислям различни видове, а не да направя няколко еднакви. След това ме заплени народната шевица, след това изработването на плетени украшения  на една кука и чрез техниката фриволите. Продължавам да се уча и експериментирам.