Скоро прочетох нещо от Габриел Мистрал (чилийска поетеса и Нобелов лауреат) в http://webstage.bg.
-Обичай красотата - тя е сянката на Бог на земята.
-Красотата трябва да се създава не да се възбудят сетивата, а за да се подхранва душата.
А Оскар Уайлд е писал: Красотата е в очите на гледащия.

    Сянката на Бог на земята - красиво казано, но какво е красотата - виждаме ли я? Търсим ли я? Всеки я разбира по различен начин и ако въобще  я търси, я търси на различни места.
( впрочем въпроса за разликата между гледане и виждане  ме занимава от много време)
  Съпругът ми е фотограф и повече от 40 години снима главно природа. Добър е, има нужните познания, има усещане и очи да види красотата, има много почитатели.

Но за мен има едно но - подвластен е на формата - на камъка, водата, пейзажа.
   За мен винаги е била по важна същността на нещата, не формата, а съдържанието. Възхищавам се на хората, които ежедневно си копаят градинката, колкото и малка да е тя, не в преносния, а в истинския смисъл на думата, хората, които се стремят да направят заобикалящия ги свят по-красив за да оставим след нас тая природа по хубава, отколкото сме я заварили.

Защо блога ми се казва Звъника

  Преди години работих шест години в Института по розата и етерично-маслените култури в Казанлък - изучавахме билките и създавахме продукти от тях. Много харесвах работата си и хората там и се надявах там да се пенсионирам, но дойде 10 ноември и нещата се обърнаха на 180 градуса. Докато изучавах билките с техните латински наименования много ми харесаха техните народни имена.Ето някои:
  Розмарин - бабин косъм
Мащерка - бабина душица
Ранилист - хайдушка билка
Калина - самодивско дърво

Жълт кантарион - звъника
и като ги четеш ти  става едно топло, домашно.

Легенда за хризантемата

    Много обичам хризантемите, въпреки че в нашите ширини те се свързват повече с есента и тъгата, в далечна Япония тя е национален символ, символ на императорската власт и на слънцето. Знам няколко легенди, но най-много ми харесва  легендата за хризантемата като  символ на дълбоката обич.
   Живял някога един много строг и жесток император. Той притежавал богати палати и огромна градина с невиждани цветя за която само се говорело. Живяла там и една бедна жена в мир и любов със съпруга си. Внезапно мъжът се разболял и колкото и да се опитвали лекарите не могли да му помогнат, той от ден на ден все повече отпадал. Чула жената, че в императорската градина расте чудно цвете, което помагало при различни болести и макар че знаела, че я грози смъртна опасност , когато се стъмнила се покатерила на оградата и прибягала в градината. Там, огряно от лунната светлина сякаш само светело снежнобялото цвете. Жената бързо го откъснала и побягнала, но изведнъж пред нея се появила стражата и я отвели при императора. "Това цвете е безценно. Как можа да го откъснеш? - прогърмял гласът му. "Моят съпруг е много болен, не мога да го гледам как си отива" - бил тихия отговор.  "Ти вече си го откъснала, но знай че мъжът ти ще живее толкова месеци, колкото са листенцата на цветето." Прибрала се жената и с ужас видяла, че цветето има само 4 листенца. Тогава извадила фибата от големия си кок и  на светлината на свеща започнала да разделя листенцата. На сутринта отнесла цветето на императора. "Грешиш-казала тя -моят съпруг ще живее още много дълго." Трогнал се императора и рекъл "Ти наистина много обичаш съпруга си, както съм рекъл тъй да бъде."